Д(з)ен с вкус на ванилия в хижа „Балканити“
Може би историята, която всеки ден разказва всяка нощ на себе си, е различна. Чудя се как ли ще изглежда утрото на тази тераса в планината, но в друг д(з)ен… Дали ще е толкова слънчево? Както в неделя следобед, когато спонтанно хрумване на Иво ни отклонява от горската пътека, по която вървим, за да попаднем в необикновената хижа „Балканити“.
Мисля си, че сме случайно тук, докато в тишината на деня не откривам нещо познато. Тогава разбирам, че думата „случайно“ не подхожда на мислите ми. Сякаш историята на този ден има нужда от продължение, което ухае на канела и кокос, като изкушаващ десерт, който много прилича на домашен кекс.
Дивото е красиво.
Когато съм в гората не мисля за нищо. Само нея усещам. Като любов към живота, който обичам. Като събота в 11 000 крачки. Като Витоша през юни в хижа „Балканити“. Като завръщане в спомените от април, когато с Николай, който стопанисва хижата, се разхождам в нейното време, за да ми покаже колко много се е променило.
Колко са се променили…
Тихата стая с библиотеката, приютила годините преди, музиката от старите плочи на „Балкантон“, черно-белите фотоси върху кръглата стъклена маса, портретите на българските поети и писатели, окачени точно срещу малкия прозорец, за да гледат навън и да виждат какво се случва отвъд тяхната епоха.
– Хубаво е, харесва ми, че навсякъде има живи цветя. Мястото е в хармония с природата.
– Стараем се – казва в отговор той, докато отваря поредната врата, защото иска да ми покаже цветята, с които хижата ще стане още по-хубава.
С Николай, усетил любопитството в погледа ми, продължаваме към светлата, просторна и чиста столова, която излъчва истинска топлина, каквато само старите кахлени печки могат да отдават на пространството около тях. В приятен цвят, близък до земните нюанси, печката се обляга удобно на стената зад нея – у дома си е, за да грее и оттатък, където миналото е свило гнездо в дните сега. Нима не е по-лесно, когато се облягаме на повече книги в живота…
Веднага усещам как топлината се разлива в тялото ми, като приятелска прегръдка, в която се отпускам напълно, докато си припомням красотата на още една кахлена печка, изработена в началото на двадесети век, но в друга история. Може майсторите да се познават, а може и да са едни и същи хора.
В този момент мислите ми ме свързват с историите на времето, като ме водят обратно в читалнята. Като че ли ме връщат, за да насочат вниманието ми към нещо, което първоначално пропускам.
Ретро куфарите, прилежно подредени един върху друг, за да си разказват „тайните“ на хижата, скрити във вътрешността, като по силата на негласно споразумение с металните закопчалки, не допускат никой отвън – навътре. А може би има причина, различна от тази. Ами, казвам си, без никой да ме чуе, ако се страхуват да не бъдат забравени. Как ли изглежда самотата отвътре…? Искам и не искам да знам, затова поглеждам над дървеното писалище. Тогава я забелязвам, в тънки щрихи, с ясни очертания. Някой я е нарисувал, толкова си прилича на нея, че няма как да е друга.
Творчески дом „Витоша“, почивната база на БАН, която хората помнят, сега е хижа „Балканити“.
1 420.
Надморската височина не се е променила.
Персийските килими, изпъстрени с флорални мотиви, омекотяват стъпките ми, когато се опитвам да запечатам преживяването във всеки момент.
Напоследък се улавям все по-често, че не ми е толкова интересно какво се случва в кадъра на мига, а след това, когато разглеждам отблизо всяка от снимките. Така забелязвам малката черна мушица, кацнала върху нежното венчелистче в бяло, разцъфнало покрай хижата, пътеката, която продължава напред, разделена на две почти равни половини по средата на деня. В едната има светлина, но за да я видя още по-добре, другата и прави сянка. Сякаш това твърдение ми звучи като метафора за живота, в който се редуват различни сезони. И във всеки от тях има по нещо важно, което не бива да пропускаме.
Тази сутрин, когато се отбивам в клиничната лаборатория, за да си направя някои от профилактичните изследвания, за които моята лекарка ми споменава, осъзнавам отново, че природата никога не отлага за после. И аз съм като нея днес, преди да тръгнем към хижа „Балканити“, където, изглежда, че великите имена в българската литература не са забравени.
Вярвам, че старото и новото, миналото и настоящето, дори бъдещето, което вчера не си представя следващото утро, могат да живеят заедно, в един свят, който има нужда да забави, отколкото да забрави. Но трябва да се постарае повече, както се стараят Николай и останалите хора в хижа „Балкан~и~Ти“, особено в онзи момент, когато добавят ванилов сладолед към кокосовия десерт, а той променя вкуса на деня в планината.
Д(з)ен.