С ароматна чаша чай от мащерка и галеща ухото музика се настаних да опиша последното си хижа-приключение. Често го правя, обичам да кътам спомените си, от време на време да се разхождам в тях и да дишам дълбокo…Но вдишвайки аромата на мащерка в мен се прокрадна въпрос – от кога обичам да пия билков чай? А всъщност защо ми е любимо да ходя из българските планини и хижи. Да, природата ни е гигантска, но кога всъщност започна всичко?
Та ето ме – момиче, не много уверено навлизащо в онези години, които сега смело наричаме тийнеджърски. Променящи се настроения. Още в етап „да бъдем като другите“, нямаме твърдо изградена идентичност. Приятели – къде с добър пример, къде не толкова. Градски живот, изпълнен с изкушения, от които се страхува всеки родител. И моя баща, с главно „Б“ – обичащ, грижовен и истински. Та той каза, заминаваме за седмица в Пирин. Няма да е лесно, ще се върви много, раницата ще е тежка. Крайна дестинация – хижа Безбог. Хммм, добре – нямах идея къде отивам.
Много мога да пиша и за трансформиращия поход до там. Помня толкова много детайли, а повярвайте, аз съм от хората, които трудно помнят дори имената на ежедневните си контрагенти. Природата! Толкова много природа, че очите те болят от красота, промъква се през ноздрите и се загнездва дълбоко до диафрагмата. На моменти дишаш на пресекулки, и не заради денивелацията, а заради спиращите дъха гледки. Прозрачният въздух се промъква порите, толкова е свеж, че се чувстваш прероден. Свободно пасящите кончета, които доверчиво ти изяждат последния сандвич, който си си направила, но същият, който даваш с огромно преклонение пред красотата на животните. И после онзи момент – вървиш, вървиш, вървиш и не стигаш. Питаш (за 11 път) – „Колко още?“. „Още малко остава“ – чуваш отново (в различни версии). И онзи пречупващ момент, с който се сблъскваш напред в живота много пъти. „Не мога повече, искам да се върна“. И силното рамо и обичливо сърце, които винаги са до теб (дори и да не знаеш и да не си сигурен понякога). Та, татко ми ми каза – „Път назад няма, но ти можеш да продължиш. Ти казваш, че не можеш, но Аз знам, че можеш!“ Е да, и с малко хитрост – „Но виж, тук имам една вафла, пазя я отдавна, защото е вълшебна. Ако я изядеш, изобщо няма да усетиш пътя до там!“ И така и стана – повярвайте ми. Полетях, раницата не ми тежеше. (А сега тормозя детето ми само полезни храни да яде, ех, ех)…
Та отнесох се в спомени – и тогава, точно тогава я видях – като магическо и много величествено създание – хижа Безбог и езерото! Мисля, че до тогава не се бях впечатлявала така много от нещо. Сградата, сгушена сред вечнозелените дървета и огледалното езеро. Почти залязващото слънце и променящите се цветове, толкова плътни и интензивни, колкото никога преди. Изморени влязохме в хижата и там ни посрещна … аромата и този така вкусен чай. Търся го винаги и навсякъде, сравнявам, но още не съм му намерила заместник. Помня и топлината, не само в буквалния смисъл на думата, още няколко туриста, тихо и вдъхновено, разказващи си интересни истории. И липсата на всякаква суета. Това силно ме впечатли, защото до тогава си мислех, че който „най- се фръцка“ е интересен, а сега, бавно и сигурно започвах да осъзнавам, колко малко знам за живота. Помня и вкусната гозба, с която ни гостиха. Всъщност „помня“ е силно казано, защото каква беше не мога да кажа, но бях толкова заситена, с нови сили и с усещането, че съм се прибрала у дома, че няма и нужда да знам името й. Помня и спретнатата спалня, не спретна, а истински дом – въпреки похъркванията на изморените туристи, спах дълбоко и сънувах магически. И още нещичко, малко на хартия, но което смятам, че силно ме моделира като човек, което ми даде нов наклон над изграждащия се характер и търсените от мен ценности. В едно кътче – мисля, че беше извън хижата, под една стряха, се бяха събрали млади хора, малко по-възрастни от мен. Имаха китара, нямаха грим, нямаха алкохолни напитки, мисля, че и там усещах същия аромат на чай, но пък си имаха усмивки, имаха и песен. Пееха български песни. Забавляваха се. Бяха истински. Толкова много исках да приличам на тях. И вярвам, че съм го постигнала до една голяма степен.
Гледам си малко избелелите снимки, пийвам си чайчето и вече планирам следващата си експедиция до хижа Безбог.
Menu