Видео – Хижа „Васил Левкси“ 2017
Хижа Васил Левски – пристан, мерило, урок
Намира се над град Карлово, родния ми град, достъпна само чрез ходене. При разговорите ми с нови хора или вече познати, все я представям като моята хижа. Не от следствието „моят град, съответно моят хижа“.
Знам хижата преди да знам как да пресичам основното шосе в града, преди да карам колело, преди да започна задължителните книги през лятната ваканция, преди да започна да си стягам раницата самостоятелно, преди да познавам колко е часът, преди да знам посоките и какво изобщо е преход, знам я преди да навърша 7 годинки. Първото ми ходене бе тогава и най-лекото. Но децата не носят раница, нямат представа за пътя и имат много енергия. Това бе, което предопредели любовта ми към Балкана и оттогава всяко следващо ходене там има своя история. Така пораснах с нея и 3 десетилетия по-късно Левски все още е моята хижа.
Заради това, на което ме научи, заради изживяното с хората там, заради суровите намигвания на природата, които ни напомнят, че тя е тази, която ще реши дали да ни пусне в недрата си, независимо колко сме подготвени и каква екипировка имаме, заради това, че беше първата ми среща с Балкана и ме моделира да го обичам, да го търся и да не ходя прекалено далече от него.
Хижа Левски е третата хижа над града и най-добре оборудваната, като база и условия. Пътят за нея минава през другите две – хижа Хубавец и хижа Балкански рози, но още много пътеки водят към нея. Не я обичам заради това, а поради причината, че ми показа от малка за сплотяването на хората, за това как на 1400 м. н. в. не си гостенин, а си вкъщи. Тук заслугата е на Вълко, който от тогава до сега продължава да бъде хижар. Умее да дава пространство на хората и ги преценя, оставя ги сами да го потърсят за разговор или да предложат помощ. Той дава свобода всеки турист да си го направи уютно по неговия си начин. Ако има желание, да съдейства с цепенето на дърва или някаква текуща работа.
Вълко създава общност около себе си. Един от спомените, които имам е зимен преход, на който баща ми и други хора разтопяваха замръзнала пясък на печката, за да могат да налеят новите бани и тоалетни. Времето не беше никак подходящо, но имаше организация за тогава и хората искаха да извлекат максимума от ситуацията. Много голяма част от новите стаи на хижата и други ремонти са се случили, благодарение на хора, които я обичат. Туристическото дружество, към което принадлежи ги финансираше, което не е малко, но трудът на терен оставаше най-важната съставка. Тази която различава местни бизнесмени, биещи се в гърдите колко печелят, колко харчат за екипировка и какво даряват на хижите от хората, които нямат солидни банкови сметки, имат способностите си и желанието да помогнат. Те са тези, които преобразиха хижата с много усилия, защото с това разполагаха – себе си и обичта си към това, което ремонтират, за да стане по-добро. Предвид това Левски ми позволи да разгранича отрано хората, които са закърмени с любовта към Балкана и тези, които не спират да качват сторита в каналите си, уж наслаждавайки се на планината, а споделяйки с виртуалната си аудитория всяка педя от нея. Днес е пълно с „момченца“, излизащи от фитнесите и тръгващи на преходи, които не спират да снимат километрите и денивелацията на часовниците си за по няколко хиляди лева. Жалко, за консуматорството, което заля това общество и за планината, която не остана незасегната.
Помня първите години ходенето на Левски – тогава хижите нямаха интернет, рай беше. Обхватът се губеше на едно място, наречено „Стисни магаре“, защото преди преминаването му се налага багажът на конете и магаретата да се пристяга и поприбира, за да могат да преминат, понеже е тясно. Стигайки го аз, сестра ми и баща ми сме звънели на майка ми да ѝ кажем, че обхватът изчезва и ще се обадим чак на слизане. Тази изолация от света беше върховна. Хората отиваха заради планината, а не, за да показват, че са там.
Винаги, когато слизах, мразех, че се връщам към рутината, към училище. На една скала в края на пътеките на слизане имаше надпис „обратно към ада“ и все съм се чудила колко вярно е. Левски ме зареждаше, караше ме да се преодолявам, да пораствам. Там веднъж на челник пишех домашната си работа – есе по български език и литература, защото беше за понеделник и не ми остана време. Започнах вечерта на наровете, а останалите хора бяха заспали. Така ме запомниха – с тетрадка и челник. И до днес това е едно от есетата, които си харесвам най-много, а и получих отлична оценка.
Историите са безброй и знам, че всеки турист има такава оттам. Аз я обожавам през зимата – още по-красива, още по-труднодостъпна, още по-изискваща от теб, за да стигнеш до нея, още по-пречистваща, още по-моя. Имаше случай, в който бяхме в столовата след тежък преход с правене на партина със снегоходки имаше доста сняг, минаваше 22 часа и отвън се чуха гласове. В следващия момент влезе семейството на Бочо, който е планински спасител. Синът му беше под 10 годишна възраст, беше ходил с котки по тъмно, защото навън вече беше замръзнало.
Ето защо казвам, че Левски учи, кара човек, тръгнал към нея да надскочи способностите си, защото трябва да стигне, всеки планинар знае, че връщането не е опция.
За мен хижа Левски е детство, спонтанност, разговори, огън, хора с ценности, топлина през зимата, отдих през лятото, убежище насред преходността – и на сезоните, и житейската. Левски е Вълко и той е Левски. Левски е спомени за щастие, боровинки, зимни пързалки с чували, събрани маси в столовата, пренасяне на дърва, китари и игра на хора, водени с метла, поради липсата на знаме.
Левски е споделяне не само на провизиите в раниците, а на любовта към планината, на нуждата от пристан по-далеч от света около нас. И урок – такъв, който ни се дава от планината, такъв, който получаваме чрез другите хора и не на последно място – такъв, който останалите получават чрез нас.