Драги читатели и “хижомани” , ще ви разкажа за моята най-харесвана хижа, но това е само един възможен поглед към всички планински убежища за душата – хижите.
Детските спомени са специално убежище за романтични и съкровени събития. Точно там, където човек се чувства най-свой, защитен, обичан. Такова “Времеубежище” за мен е хижа Плевен. Родният ми град се гордее с нея, а моят татко работеше за БТС и съм прекарвала седмици на блаженство и завързване към това място. Завързах се така, че празнувах там рожден ден, водих приятели, колеги, запалих много хора по това усещане на свобода, чистота и любов.
Спомням си десетките изкачвания на Ботев връх, тичане по пътеките, завещания за внимание, безопасност, но и най-вече преклонение и уважение към планината. Научиха ме, че планината ни “разрешава да покорим” върховете й, а аз поучавам тези, които заведох и запалих да помнят и знаят, че планините в душите ни са огледални на тези, които изкачваме в нашата България. Накрая, след всички походи, се прибираме в домовете си – хижи, където се храним с вкусотии и пием билков чай с мед от пчелите, които събират прашец и мъдрост от балканските склонове. На любимата веранда с гледка към връх Ботев човек може да се завърне в спомени, да се открива и изгубва наново, да преоткрива гледки, да “вижда” и влюбва себе си и другите. Помня старите хижари, познавам вече и новите, а атмосферата на тази хижа остава не само с аромата на чай, съвършени природни картини и спокойствие, но се долавя и ентусиазмът на тези, които са я съградили. Всичко останало е вечност – векторите на времето нямат значение, това е ценността на всяка хижа, която човек познава и обича като дом. Ние виждаме и преживяваме “нашите” хижи като домове в планината, където човешкият дух е висок, свободен и душите ни са вкъщи.
Обичам да се прибирам вкъщи.
Menu