Светлозара и нейната първа хижа
Иска ми се да започна с уговорката, че съм зодия телец. Не е никак свързано с разказа, но ми се щеше да го споделя. Да ме опознаете. Обичам комфорта и материалните блага. И вече не толкова свързано със зодиакалния ми знак – обожавам да пътувам.
Откакто преди три и половина години се роди дълго чаканата ни дъщеря всяко едно пътуване е за Нея. Иска ни се да й покажем света, такъв какъвто ние го обичаме и ценим. И обичаме планината, ама много. Още от първите й месеци имах списък с планинарски неща, които смятах за задължителни, за да тръгнем към любимата ни планина с нея. Ама все се случваше, че нямаме самарче, че май малко кашля, ама дали ще мога да поддържам правилната за нея температура в хижа в планината. Ние телците, извинения винаги можем да си измислим, за да не излезем от зоната си на комфорт. А как добре всъщност зная, че точно тогава почвам да дишам с пълни гърди….
Та един ден просто трябваше да се вземат крути мерки – този уикенд тръгваме и това е. Тя трябва да види нашата любима планина. Проведоха се безмилостни спорове на семейния съвет на тема – Коя да бъде първата й хижа? Тежки преговори бяха – много факти се претеглиха, но там където се събраха мненията беше Родопи планина. След кратко проучване и съвети избрахме хижа „Преспа“. Отговаряше на изискванията ни, че можем да достигнем току до нея със средно проходим автомобил, че има малки помещения за настанявания и обещаната, и разказана от много хора, необятна гледка.
Натоварихме багаж, бяхме приятно изненадани, че големия ни батко юноша, с много и все важни задачи, без да се замисли тръгна с нас. Пътувахме и с всеки един изминат километър дишахме някак по-леко. Колкото по-тесни пътищата – толкова по-красиво! Децата гледаха с широко отворени очи през прозорците на колата величествената природа на Родопи планина. Възторжено писукаха, когато започнахме последната част от отсека, водещ ни до хижа „Преспа“.
Накрая достигнахме до нея. Видя се уютна, двуетажна масивна сграда от камък и дърво, с поляна пред нея. Паркирахме и забързахме навън. Още със слизането малкият бръмбар разбра значението на „чист планински въздух“ – „Ама, мамо, тук дишам някак си по-различно. Нормално ли е“ – гледаше ме тя озадачено. Докато отговоря побягна напред … и после спря. Пред погледа й се разля гледката, която виждаш от пред хижата. Беше на здрачаване и абсолютно закономерно (за такова дълго чакано първо представяне на хижа пред дете) небето беше ясно и чисто. Малкото 3 и половина годишно същество просто стоеше и гледаше. Попита ме – „Мамо, това ли е безкрая?“ (тя от 2-годишна ме държи в напрежение като внесе изказ на професор по детските площадки и майките ме погледнат въпросително. Нямам рецепта, но от малка е такава). Не можах да отговоря за безкрая – и аз нямах думи тогава.
На верандата пред хижа „Преспа“ имаше няколко масички, една усмихната млада жена и човек с топли очи. Очакваха ни и ни посрещнаха гостоприемно. Въведоха ни в чистото предверие. В дясно до столовата имаше поставка за обувки. Да, ще кажете, нищо особено, ама не и за малкия планинар-новак. „Това защо е тук?“. Обясних, че тук си оставяме обувките след разходка в планината, за да не цапаме хижата. Реших да съм още по-обстоятелствена и й разказах, че тук всички се грижим за това хижата да е чиста, че ако хапваме нещо си отнасяме посудата, или поне питаме, дали имат нужда от помощ. И още няколко мъдри слова изрекох. Слушаше ме, не винаги се наблюдава това явление със слушането.
Влязохме в столовата – толкова, уютно, топло с пламък от горящи дърва, маси, столове и дори един кът с мека мебел. Библиотечка с книги и няколко настолни игри. Възторг! – „Значи мога да си седя тук на топло и да си играя. Даже там виждам една какичка, Мога ли да я поздравя?“. И се започна една игра. Тиха, кротка и далеч от светската суматоха. Домакините ни предложиха прясно сготвена леща и ние с удоволствие приехме. Хапнахме и се сгряхме чудесно. Хижарят се качи на втория етаж, за да нагледа печките в спалните. Мисля, че някъде в този момент нашата Светулка беше започнала да харесва хижата дори повече, защото „каката-хижарка“, както тя я наричаше я беше завела до кухнята и, случайно, беше открила малко шоколадче за нея. Приятел до живот.
Без да се бавим много-много излязохме от столовата. Реших да излезем за няколко минути да погледаме нощното небе. Е който не е гледал небе в ясна нощ в планината, няма да разбере, каквото и да напиша. Но това определено беше в списъка с нещата, които исках да покажем на малкото планинарче – новак. После се качихме към спалнята, определена за нас. Вече бях включила на режим „не мисля за всичко и не контролирам всичко“, много ми помага чистота на планината за това, но все пак исках да видя как е температурата и подходяща ли е за малко дете… и зиморничава мама. Отворихме вратата и видяхме 4 легла в една чиста стая с печка и уют, много уют. Приготвихме хавлиите, измихме зъби и лица в банята на първия етаж и се сгушихме в топлите родопски одеяла. Зари сключи малките си ръчички по врата ми и, задрямвайки, ми каза – „Мамо, много ми харесва на хижа!“. Спали сме непробудно, с две събуждания за слагане на дърва, температурата за сън, която толкова мислих, беше повече от чудесна.
Събудих се по изгрев слънце. Всички спяха. Промъкнах се до кухнята – налях си горещо кафе и погледнах навън. Ех, каква гледка видях! Огненото кълбо тъкмо си проправяше път по небето. Красиво и акварелно. Невероятно. Постоях няколко минути. Мои си. Щастливи. Ама пусто – искаш да споделиш. Забързах нагоре. Бутнах мъничето. Знаете колко невероятно мили са спящите малко деца. Сбръчка веждички, намръщи се – „Спи ми се!“. Вдигнах я, гушнах я и застанах до прозореца. Бавно отвори очи и погледна, разбуди се веднага – „Мамо, колко е красиво небето“.
Облякохме се набързо, слязохме до столовата по пантофи, хапнахме ароматна баница с чай и се подготвихме за деня си. Бях и приготвила планинските обувки на стелажа. Пак намръщване на веждите. „А мамо, не, искам да съм с розовите си, лачени обувки“…. Лекция от моя страна… как, защо, какво. „Не, не, искам с тях, те ми приличат“. Скорпион. С тях си беше. Нямахме и амбициозни планове, не рискувахме безопасността й. Бяхме решили да се разходим с колата до красиви местности наблизо, да спрем на „Хайдушки поляни“ и да отидем до обсерваторията в Рожен. Прекарахме страхотен ден. Прибрахме се късен следобед в нашия „дом“ в Родопите. Бяха пристигнали и нови туристи. Някои четяха, други хапваха, по късно вечерта компаниите започнаха да се сливат, разказите да се леят, Зари научи какво е европейския маршрут Е-8, опитваше се да асимилира как хората вървят дълги часове и не се изморяват (Тук, сигурна съм, пак изтъкнах важността на оборудването и обувките. Ей така, да съм си казала). Видях я няколко пъти да прибягва след усмихнатата какичка – хижарка в кухнята. Не ми сподели какво да си е хапвала нещо, но дяволития поглед и издайническите следи по ъгълчетата на устните ме навяват на мисълта за нещо принципно забранено.
И този абзац да е за най-магическите моменти, че да не ставам много протяжна. На втората сутрин изобщо не бях първата будна. Бях събудена с думите и „нежното“ разтърсване – „Мамо, мамо, ставай, слънчо изгрява. Червено е, не, не е червено, а оранжево… и жълто, ама то има всички цветове. Дали мога да го нарисувам?“. Постояхме по пижами, опрели носове в запотените прозорци, докато слънцето изгряваше за новия ни ден. Не ни беше достатъчно, метнахме якетата и излязохме на тераската, къде свежия въздух щипеше по носовете и бузките, но гледката беше още по-разкошна. Разказваха ни, предната вечер, че при ясно време се вижда Гърция. Не знам къде е границата, но в такива моменти не те и интересува.
Другия силен момент беше малко по-късно, когато хапнали закуска, обухме обувките, екипирахме се и тръгнахме към връх Преспа. Не е дълъг преход до там, но и не живеехме с мисълта, че ще се изкачим. Просто искахме Тя да усети тръпката да се разхождаш из Величествената планина. И да, доста време би ни отнело да стигнем до върха, ами че то толкова интересни неща има на всеки сантиметър – листа с различни цветове, мравуняци, кълвачи, паднало дърво, по което можем да вървим (в продължение на час, ако не се намеся). Та магията…. В един момент веждите бяха сбръчкани отново, погледът на древен мислител се появи и Зари ме попита – „Мамо, как беше оная песен?“. Лесно, а? След множество уточняващи въпроси, разбрах, че е песента, за планината и реката, на която стоим мирно, като сме при войниците и знамената и не само. „А химна на България“! – гордо като откривател казах аз. „Да, химна. Искам да го науча. Сега.“ (При Нея после няма….). Прекарахме 45 минути пейки и повтаряйки химна, обяснявайки кое е „горда Стара планина“, защо „Дунава синее“ и още много екзистенциални въпроси. И пяхме. И настръхвахме от гордост. (Това с гордостта продължи още известно време, но когато установихме, че и през целия 5-часов път назад към дома ще се пее химна, искрата леко изгасна).
Та, в заключение мога да кажа – водете ги тия наши прекрасни деца по тия наши прекрасни хижи! Страхотно е и много обогатяващо. Светлозара си припомня толкова много неща от тези три дни в първата си хижа, много повече от всеки 5-звезден хотел, в който е била… И пее химна. Последно го изпя на Шипка преди 3 дена, с всички куплети. И един възрастен човек се просълзи. И аз – въпреки 5-те часа в колата.