Една топла, октомврийска неделя. Най-обикновен ден в Централна Стара планина, но с не толкова тривиална цел. Качили сме се с колеги от курса за планински водач и преподавател от АПХ за практика „Хижи“ на хижа „Ехо“. Ден три от въпросната практика ме „прикова“ и вместо да се изкачвам до съседния връх Юмрука с групата, съм останала да правя компания и да помогна с каквото мога на хижаря Васко. Седнали на една от пейките с маси и необятна гледка пред самата постройка, кълцайки на ситно чесън за неподозиращо греховно вкусното шкембе, което щеше да ни излекува всички душевни рани малко по-късно, се бях отдала на слушане на историите на хижаря. Изпаднали в безвремие, тук и сега, чесънът, гледките, приветливото време и историята на Васко за това как животът го е завъртял и довел до този момент и място, изтърколиха часовете като миг.
Започна с ранно детство, когато е нарамвал торбичка с парче сланина и малко хляб, и без знания за ориентиране, нито познание на района, се е отправял към горите на Балкана, преброждайки ги с дни. Перипетиите, които е срещал, присъщи за един настървен за приключения младеж, към този момент ми се струват смели, дори без да стъпвам в обувките на обучаващ се водач, а именно да не изпадам в рискови ситуации, винаги да знам къде се намирам и да отговарям за безопасността и доброто прекарване на групата, която водя. От тези обувки ми се струва още по-страшно. Но същевременно и ултимативната свобода. От времето преди да ползвам карти и GPS, когато бродех из Родопите, просто откривайки, сглобявайки карта в главата си кое – къде би могло да ме изведе… За приключенския дух, че може да се изгубиш, но няма по-силно усещане, когато се намериш (себе си или пътя) след това.
Васко разказва, сякаш четеш книга, която те пренася в историята. Представяш си визуално, че дори и мириса на поляните и хладината на реките, които е пресичал. Хората, които е срещал по пътя си и които са го подслонявали, упътвали, черпили… оформяйки го в човека, който е днес. Последваха истории за осъзнаване, доближаване до природата, желание за повече и все по-голямо отдалечаване от суетата на градския живот и битовизъм.
Аз бях там да се уча за етикета на настаняване и пребиваване в хижите, за добрия пример като неотменна част от еко, устойчивия, приключенския и прочие туризъм. И се учех, защото имаме страхотен преподавател, който търпеливо ни прекарва на разбираем език през целия този процес. Даже прекалено търпеливо, бих добавила. Да си учител винаги ми се е струвало борба и може би до ден днешен си остават любимите ми герои от живота. А може би този курс ми върна любовта към ученето и откриването, макар да съм се шегувала, правейки паралел с казармата. Той боя изгражда, нали така?
Учителят си е учител, но докато слушах Васко, си дадох сметка, че това е онова „четене между редовете“, за което трябва да се поспреш, да го „видиш“ и да му позволиш да слезе на по-дълбоките, че дори и кохерентни нива, за да го възприемеш в цялата му пълнота. Срещу мен стоеше човек, избрал да води начин на живот, различен от познатия ни. А може би просто последвал пътя си? В неговия свят задръстванията са рядкост, както и слагането на костюм или суетното правене на вечерна прическа… За сметка на това, често му се налага да носи на ръце вода, защото добивът на такава, която ние взимаме за даденост в ежедневието си и охолно ползваме за щяло и нещяло, там е на периоди. За кончетата, които отглежда и пуска на паша по съседните ливади и върхове, винаги знаещ къде са и намиращ най-кратките пътеки до тях. За хората, които посреща, нагостява, подслонява и изпраща. Да, не с всички става приятел, но не е и нужно. В този миг аз изживявах най-силния си момент от цялата практика и попивах с цялото си внимание.
Върна ме в детските ми спомени, когато с родителите и братята ми прекарвахме всеки уикенд на хижа „Адвокатите“ на Витоша с най-милите хижари Митко и Милка и немската им овчарка Рита. Любимата команда на всички, особено на кучето, бе „Рита, комунист!“, което довеждаше до нейното побягване към входната врата с опит да я разбие и злобен лай, сякаш наистина стои някой комуняга от другата страна, който заслужава да бъде разкъсан.
Силно колкото този спомен, се връщам към момента на пейката с Васко и ми се иска да вярвам, че са останали повече от истинските хижари, които са там от сърце, познавайки планините, пътеките, водачи са по душа и обичат това, което правят. А не защото някой е видял бизнес в това да стопанисваш ресторант в някоя хижа…
Този кадър с Васко посвещавам на всички тези истински човеци с главно „Ч“ и се надявам да срещам повече такива по пътя си, като турист, а може би и като водач…