Имаме си две причини да харесваме хижа Грънчар.
Всъщност, причините са много десетки пъти по две, но точно тези двете са ни най-скъпи. Това са двете ни юначета, родени точно 36 седмици след посещението ни в прегръдката на Рила планина.
Всичко започна от тук, от този конкурс, от едно емоционално писание, от една спечелена награда. Заминахме да си я ползваме двамина, глътка въздух от ежедневната лудница за мама и татко, докато баткото е на отговорно отглеждане при една от двойките си бабодядовци. Без да знаем, в града сме се върнали четирима. Сега сме общо петима. И пак се гласим да идем до Грънчар в някакъв есенен момент. Тегли ни натам. Заради наша си домашна символика и лична обредност, заради спомените, които тепърва ще надграждаме, заради самото място. И заради самите хора. Най-вече заради хората, които стоят зад възраждането на хижата.
Бях попадала на публикации из социалните мрежи за раздвижването, което се случваше с Грънчар, и звъннах на указания за контакт мобилен номер, за да уговоря предстоящите ни нощувки. Такава положителна енергия усетих да струи от младежа, Петър, с толкова плам ми разказа какво ново се случва около хижата, остави ме с усещането, че ще сме топло чакани и сърдечно погрижени гости. Не пропусна нито един детайл относно условията на настаняване, изхранване, достигане до хижата. Беше все едно съм натиснала бутон за гласов планински пътеводител. Никога досега не бях имала подобен разговор с хижар. В най-положителния смисъл на думата.
Посрещнаха ни две огромни и дружелюбни космати топки – хижарските кучовци. А след тях и Петя, стопанката. По план бяхме единствените гости за тази вечер. Но както честичко се случва в планината, плановете не са това, което са. Тъкмо се бяхме смълчали над по купа с уникално вкусна супа топчета, заслушани в силния вятър, който опитваше да нахлуе през дървената дограма, и вратата на трапезарията се отвори. Двойка чужденци. Хем чужди, ама хем наши. Девойката от Чехия, младежът от Словакия, сами със себе си се шегуваха, че заедно правят Чехословакия. А превод или използване на англосаксонски думички за общуване не бе нужно. Еле па след като мъжете удариха по една домашна ракия от запасите на Николай – съпругът на Петя, хижарят. Оставихме се пукащите в печката дърва да сгреят не само телата ни, но и да добавят топлина към тази сърдечна международна среща. Даже с половин уста си казахме, че на следващия ден ще атакуваме заедно, по двойки, Мусала.
В някакъв момент се запътихме към спалните помещения. Нашето настаняване бе ВИП – двойна стая с персонално кюмбе. И елемент на романтика. Особено докато гледаш как отблясъците на огъня играят по прошарените от времето и преживяванията коси на половинката ти.
Много хубаво се спи високо в планината, толкова хубаво, че изобщо не успяхме в първото утро да изпълзим от леглата си навреме, та да тръгнем към планинския ни първенец. Затова решихме да се отдадем на безвремение и лежерност. Които, когато не ти звъни за щяло и не щяло телефонът поради отсъствието на обхват в района на хижата, не бе никак, ама никак трудно. Пък и леля Петя се оказа така сладкодумна. Без малко съвсем да пропуснем ходенето за деня. А на билото над Грънчар е кръстопът на няколко много интересни маршрута, щеше да е кощунство чак така да се омързеливим. Първоначално се огледахме към връх Сухата Вапа, в сянката на чиято снага е сгушена идилично хижата с прилежащите ѝ бунгала край бреговете на езеро, но нещо не бях в настроение за стръмните му сипеи, та разклонихме към връх Ковач. 2634 метра над морското равнище, с невероятни панорами във всички посоки, добра загрявка преди Мусала се получи, даже отлична. Някои ще кажат, че такива места са за размисъл над нещата от живота. Аз твърдя, че на такива места човек не трябва да мисли за нищо, за абсолютно нищо. Да даде почивка на трескавия си (поне в моя случай е със сигурност такъв) ум и да слуша единствено ритъма на сърцето си, учестен от предшестващото ходене и надморската височина, в синхрон с препускащите ветрове. Може дори да се усмихне. Сам на себе си. В градското ни ежедневие обичайно забравяме да го правим. Или да отпусне душа в сълза, ако нещо му е дотегнало. Няма кой да го види, няма кой да го съди. А по пътя си ако мине покрай каменна пирамида – ориентир, може да сложи своя камък, там да го остави да стои. И буквално, и преносно.
И след това лирично отклонение, и след леката тръпчива умора в мускулите на краката, беше ред на заслужено добра вечеря. Каква вечеря само! На най-близката маса до бумтящата до червено печка, с най-огромната и най-вкусна порция пълнени чушки. Бога ми, мойто мъж дето все твърди, че не обича тази гозба, изяде чиния и половина, та и за още питаше. Петя е вълшебница в кухнята!
Във второто утро нещата с ранното ставане ни се получиха идеално, още по тъмно. В 06:50 вече сме на билото в посока Мусала, толкова е приятно да усетиш на лицето си първите слънчеви лъчи за деня, да се отпуснеш след утринния октомврийски мраз. Заради ранното ни ставане и тръгване на път Петя бе предложила да ни направи сухи пакети с похапване вместо закуска. За първи път си поръчваме и взимаме сух пакет от хижа. С хотелските сме свикнали – две филийки сух хляб и между тях още по-сух колбас с резенче прокиснал домат, евентуално ябълка или банан, някое останало от вечеря кексче. Това в най-добрия случай. Когато взехме хартиения плик сутринта от хижата дори не погледнахме вътре. Отворихме го чак на върха. И ако Петя бе около нас в него момент, ръка щях да ѝ целуна, честно! То пресни градински краставици и домати (съвсем истински и съвсем градински от двора на сватята ѝ в Якоруда, да отбележа, че в края на октомври толкова вкусни домати никога не бях яла), то прясно оварени яйчица (от тези с жълтия жълтък), то буца сирене, то голям резен кашкавал, то хрупкави хлебчета. И много, много лично отношение. Най-вкусната подправка към всяка трапеза. Душа да запее, стомах да ѝ приглася!
Аха да тръгнем наобратно и двойка по-възрастни от нас планинари ни заговори – откъде идем – от Грънчар им думаме – ей, там бай (няма да споменавам името на предходния хижар, той достатъчно се е постарал на дела да го урони) 20 години един пирон не закова, как е сега с новите стопани? – чудно е сега, чудно, задължително идете, добра дума на приятели после кажете, отвръщаме. И си махнахме за довиждане.
Какво е толкова чудното на самата хижа Грънчар? Там няма да намерите обхват, няма ток (някога е имало, но предходният хижар, чието име не споменах, е продал генератора за собствена угода), няма обособена баня, санитарните възли са външни, дограмите не спират порива на вятъра. Но там ще намерите чистота – не само в помещенията, но и в отношенията между хората, спокойствие, топлина за сърцето. Там е уютно като в дом. Планински дом, какъвто по дефиниция трябва да е всяка една хижа. По възстановяването на хижата има още ужасно много работа. Николай и Петя се завръщат към нея след близо 30 години. Някога са се венчали там, свързани са завинаги с мястото, а любовта им към него се усеща във въздуха и във всичко, което правят с двете си ръце. Предали са тази любов и към децата си – запознахме се с Петър – младежът, благодарение на телефонния разговор с когото избрахме мястото. След години в Испания семейството се завръща на родна земя със съзидателната идея да вдъхне отново живот на мястото. И за само няколко месеца успяват. А бъдещето е пред тях и те го виждат светло – със соларни панели за електричество, с някаква форма на изолация за дограмата, с цялостно разчистване на района. Имат даже проект за зарибяване на езерото. Твърде амбициозно ли подхождат спрямо планинската ни действителност? Не мисля, ще ми се да вярвам и истински вярвам, че ще постигнат всичко, което са си наумили защото са единни в целта си.