ЗА БАЛКАНА, ПРОЛЕТТА И МИЛА ТЪЖА
Всяка планина е сгушила в обятията си хижите ни родни. Всяка криеща история, белязана със символ отличителен, различен. Как да наречеш една любима?
Измежду многото от тях, избрах едничка. И тя една единствена успя у мене да събуди онова, което буди всичко около нас. Пролетта.
Ранен Март, топящи се покривки сняг и горски пътеки. Пред мен разкри се поляна, цяла в цвят. Стотици, хиляди дори, красиви минзухари. Не можах да се наситя, не можах и да повярвам. Очите ми се напълниха със сълзи. Осъзнах как липсваше ми топлото време, пролетните цветове, безгрижието, зеленината и живота около мен.
А зад цветния килим показа се и близък покрив. Ето я и нея, хижа Тъжа.
Посрещна ни Събин, хижарят. Сериозен, но и шеговит. Пред хижата седеше той и негов другар, около който осем кучета лежаха на сянка. Но не губехме време. Планът беше да се настаним и да потеглим към връх Марагидик, където да посрещнем залеза. По пътя ни нагоре, криволичещ измежду клек и храсти, една козичка ни упъти. Появи се като наш водач и мина точно там, където водеше и пътя към върха. Благодарни на новата ни приятелка, качихме се и се любувахме на снежен Ботев и красиви огнени лъчи, море от родния Балкан и необятните планински ширини. Магия.
На слизане по тъмно в мрака чуваме лай. Светеха очи в тъмата, викаме си “край”. Прибиране няма. Но след кратко време страхът изчезна, подушиха ни и бяхме добре дошли в хижа Тъжа. А вътре, макар да бяхме малко, ехтеше смях, шеги, играха се игри на табла, ухаеше на топла гозба. А сякаш е най–сладко да хапнеш на хижа. Връща те назад във времето със старите чинийки, дървени резби и леко скърцащи стъпала. Печка топли те докато хапваш с другари, мислейки си за деня и гледките. Всичко има смисъл, времето спира и искаш да остане все така. Събин готвеше много вкусно! Уви, не беше настъпил сезона за супата с манатарки, но гозбите му и домашната ракия бяха дом и радост за небцето! Няма друга като българската кухня! А всеки край у нас я прави тъй специална, характерна. И където и да живееш, сякаш тук си вкъщи, като дете, играло по селските дворове, прибиращо се за вечеря. Нещо, което виждам за първи път беше мъж да плете на куки. Другарят на Събин –Милен, плетеше цветни шорти от памучна прежда. Двамата се смееха, гледаха предаване, хапваха и пийваха. Каква идилия е да си имаш някого във планината. Някой, с който да споделиш дори една ракия и две–три приказки. Тук оценяваш това. Това, което тук е богатство, което е толкова простичко, а всъщност ценно.
Отправихме се към леглата, Събин грижовно бе подготвил стая на втория етаж. А на сутринта, освен развълнувани за пържените филийки, събудихме се до прозорче с чудна гледка към Балкана. Това никой екран не може да го замени! Излязохме навън, разцъфващата пролет правеше въздуха нежен, а планината освежаваше всяка глътка. Поснимахме и казахме добро утро и на Арес, вярното хижарско куче. И трябваше да тръгваме обратно. Не можех да спра да гледам минзухарите. На всяка крачка спирах да се насладя. Казвах си „още мъничко“, „ще спра и тук за момент“. Знаех, че пак ще се върнем в хижа Тъжа. Тя припомни ми едно усещане, което никога няма да забравя. Тъжа и пътят към нея направиха за мен усещането „Пролет“.
И не след дълго планирахме следващото приключение из Централен Балкан. Но този път искахме повече дни, прекарани в тази идилия. С приятелят ми избрахме майски дни, покрай Великден. И въпреки че следяхме прогнозата знаехме, че няма да избегнем дъжд, а може би и среща с мечка из горите. Сънят им бе приключил през Март, а голяма част от популацията им бе именно в Старопланинските горски райони. Но това е техен дом, а ние бяхме техни „гости“, затова винаги уважаваме природата и планината. Потеглихме от с. Скобелево към хижа Мазалат, а по пътя пред мама меца и малко мече бяха оставили пресни следи. Чудни гори, съживена зеленина. Прелест. Нощувахме на Мазалат, но тръпката ни палеше наша мила хижа Тъжа, която предстоеше. Поснимахме отново на сутринта и отново хванахме планината. Любувахме се на гледките край масива Триглав, но уви задаваше се тъмен облак и пропуснахме да го изкачим. И ето, че ни заваля. Продължихме, а пред нас скоро в далечината се откри къщурка. Нямаше как да я сбъркаме. Тъжа ни очакваше. И въпреки изпитаната навигация, пътеката ни се изгуби, навлязохме в горичка, следвайки пътеката през нея. И сякаш всичко случи се с причина, за да спрем да мислим за времето за миг, за да изчезне и страха. И какво ли не се случи, леле, истинското приключение сега започна! Изследвахме изоставена почивна станция, докато си почивахме под стряхата и, пяхме песни под дъжда, жаби подскачаха в краката ни на всяка втора крачка. Изпуснахме кол от маркировката, което ни подведе към прелялата река Тъжа. Пресякохме, използвайки дървена греда, намерена наблизо. Пресякохме отново, но този път на босо през води студени. И пътят, който щеше да е 30 мин стана час, че два. Пристигаме във Тъжа, Събин приготви ни по чай. А пред нас мъглите „постелиха“ Балкана, изравнявайки го с долината. Дом, уют, идилия от простички неща. Бяхме единствените посетители на Тъжа него ден, а какъв ден беше само! Опознахме и Милен, мъжът който видях да плете на куки. Той се грижеше за съседна къща и редовно идваше насам. Потънахме в истории, вечеряхме със вкусните гозби на Събин, пихме сгряваща ракия и дори се борихме с яйца за празника. Имаше цяла кошница, а на няколко имаше буквички, изписващи Т–Ъ–Ж–А. Запознахме се и с мил котарак, който спеше на креслото край книгите и бордните игри. Това е от онези места, на които човек усеща спокойствие, дори да идва за първи път. Такива места карат сърцето да бие, сякаш е удома си. Посещавали сме по–модернизирани и обновени хижи, достъпни с МПС и предлагащи богато меню. Но те някак оставаха на заден план, когато дойдем тук и времето около нас спре. А хижарят Събин е човек–душа! Трудът на хижарите никога не бива да се подценява, защото те правят и невъзможното понякога, за да посрещнат нас – туристи, планинари, малки и големи. Това са хората, които с любов и години труд поддържат това, без което реално не можем. Хората, които съживяват хижите и носят тяхната история, както и тази на верни другари от планините. И щом изживееш това може би ще разбереш, че това е истинско 5–звездно изживяване. Нощите под ясните звезди, планинският и горски въздух, мирисът на мекички и билков чай, гледките от безкрайна зеленина, песента на птиците, дъжда, водопадите и езерата. От малко до голямо. Всичко тук ме научи да се оглеждам, за да се докосна до живота истински. Сякаш си припомняш и безгрижното детство. И вече щом мисля си за Пролет, сещам се за нея. До нови срещи, Мила Тъжа.