https://www.instagram.com/edwardvenev/
Не тъжи Тъжа, идваме
Имали ли сте такава хижа, към която винаги да сте били привличани, придърпвани и всеки път да искате да отидете там?
Е, за нас това бе хижа Тъжа. И макар и до днешен ден да сме били там само два пъти, те се усещат като двадесет и като цяла вечност заради нашите изживявания, свързани с нея, с хижаря Събин и заради емоциите и преживяванията, за да я достигнем.
Това за, което искам да разкажа днес е за нашето Старопланинско приключение до хижата и всичките премеждия и пречки, през които преминахме. Всичко започна в дните след Великден. Имахме план да прекараме дългата почивка около празниците именно в планините. Онова място, което ни свързва и на което винаги дерзаем да бъдем.
И тъй, всичко започна с дъжд и щеше да завърши с много дъжд. А всъщност какво имам предвид бе това, че прогнозата я следяхме в продължение на 3 седмици и до последния ден имаше шанс да вали 4 от 5 ни дни в планината. Това не ни отказа и въпреки всичко тръгнахме.
Поехме по пътеката от село Скобелово и не след дълго бяхме вече насред ”дивото” . След около 4 километра от нашия преход бяхме изненадани от нещо, за което не искахме да срещаме точно тогава в планината. А именно меча стъпка и по-малка такава до нея. В сравнение размера и беше почти двоен на размера обувка от номер 46, който носех и това определено беше като напомняне, че ние сме гостите в планината. Продължихме напред по пътеката ни, но вече с повишено внимание. След около 20 минути от горе се зададе.. товарен камион, който спря до нас и ни предопреди, че са видяли на едва километър нагоре по пътеката мечка с малкото и и ни предложиха да ни свалят обратно до “цивилизацията” при, което ние гордо отговорихме “който го е страх от мечки, не ходи в гората” и се разделихме с тях за да продължим по своя път. Не след дълго започна и първият дъжд, който щеше да продължи почти до вечерта. И не след дълго трябваше да се отклоним от пътеката и право нагоре в тъмната мрачна гора. Нямахме друг избор и продължихме смело с песен на уста, която служеше и за окуражаване и за изплашване. Кое към кого беше насочено остава неясно.
И така, след едно безкрайно качване от 1000м денивелация, за малкото разстояние и време пред нас, ние най – накрая се озовахме на билото на Стара Планина и скоро на хижа Мазалат.
Прогнозата за вторият ни ден бе отново дъждовна, но този път имахме един прозорец рано сутрин в, които ние трябваше да стигнем до милия ни дом – хижа Тъжа. И тъй ние поехме по своя път. И само колко приказно-зловещ бе той. Нямаше нито един човек в цялата планина по пътя ни, а през цялото време около нас се трупаха тъмни и страшни черни облаци, които предвещаваха и ни казваха да се махнем от там защото ще се изсипят над нас. Пред нас в далечината се виждаше масива на връх Ботев или по точно как не се виждаше заради всичкият дъжд, който се изливаше там, а и така броени минути по късно започнаха и първите гръмотевици и светкавици в тази посока, нашата
посока. Ускорихме още повече своята крачка, но уви за наш късмет дъжда ни обзе и нас. Знаехме, че остават едва 3-4 километра и по-малко от час до хижата и това ни даваше сили да продължим и да не се отчайваме. Но природата имаше друго на ум. На по малко от 2 км дъждът се усили, усили се до толкова, че бе почти невъзможно да виждаме пред нас. За щастие точно до нас имаше стара база на МВР където ние успяхме да се подслоним с надеждата дъжда да спре. Но той не спря, напротив – до колкото е възможно той се усили, а на нас ни оставаше решението да останем там където сме или да продължим напред към хижа Тъжа, която бе на едва 2 км от нас. И тъй както досега, ние отново поехме смело напред. Пред нас на пътя ни имаше река излязла от коритото си, придошла от дъжда и заляла начина да я преминем или поне така подозирахме. Едва по късно щяхме да разберем, че всъщност през цялото време до нас е бил лесния начин, но ние обичахме трудното. Трябваше да намерим начин да преминем реката и тогава се сетихме, че до базата имаше изоставени изгнили дъски, но достатъчно дълги 4-5 метра, които да използваме за импровизиран мост. И тъй се върнахме обратно взехме една по широка и я понесохме напред като някакви спартанци готвещи се да превземат крепост. Достигнахме реката! Положихме импровизираният ни мост и бе време да го преминем.
“Успяхме!” – си казахме и продължихме напред, вече сигурни, че нищо не може да ни попречи да достигнем хижата. А само колко бяхме в грешка. След около 1 км пред нас се появи втората ни пречка. Същата река, която отново бе наводнила пътя пред нас, а димящият покрив на Тъжа вече се виждаше и ни приканваше.. Поспряхме да помислим, а и за наше щастие временно дъжда бе намалял до силно от екстремно. След преглед на навигацията преценихме, че можем да заобиколим реката като се изкачим нагоре по склона и намерим плитко място, което да прескочим. И тъй започнахме да търсим и обикаляме. За наше съжаление след всичкото това търсене накрая разбрахме, че нямаме друга опция освен да я пресечем боси. Намерихме плитко място със сравнително бавна вода, и вече сваляхме обувки и чорапи. Преминах първи.. Ледено студените води на река Тъжа подействаха като опресняване колко нищожни сме към природата. Премина и тя и макар и при нея емоциите да бяха в повече и не след дълго се “подсушавахме” за да може да завършим последните метри от нашето приключение към хижа Тъжа, която вече тъжеше за нас след всичките ни премеждия. И така стъпка по стъпка, стъпало по стъпало ние се изкачихме по последните метри до нея и ето я! Излязла от мъглите и изпарения от дъжда, бяла и прелестна независимо от всичко, дом и уют. Оставихме раниците на прага, влязох вътре за две чаши чай, а от там Събин ме посрещна с : “Айде бе, къде ходите, от кога Ви чакам. Вън вали май а?”
Настанихме се вече след 20-30 минути време за премисъл от деня ни и не след дълго бяхме нагостени и от гозбите му. А за финал на този феноменален ден на хижата имаше и великденски яйца боядисани и надписани в стил Хижа Тъжа и имахме удоволствието да се борим с тях!
Само какъв завършек на нашето приключение до хижа Тъжа, а само ако знаехме още колко много ни очакваше пред нас в следващите дни..